За приказките във FACEBOOK и мълчанието навън

Официално, идеята на всички социални мрежи е да ни свързват с приятели, познати, близки; да ни дадат възможност да споделяме всичко с тях - размисли, снимки, видеота, живота си... Неофициално? Нямам представа каква им е целта - освен да ни заливат със спамерски съобщения и доброволно да си даваме личните данни, май друго не получаваме. По-страшното е друго - спряхме да си ГОВОРИМ. На живо, на улицата, по телефона... Истински.

Направих си профили в Twitter и LinkedIn (по "служебни въпроси"), някога имах профил и в MySpace. Google+ стана е втория сайт, който отварям, когато вляза в Интернет. Имам 183-ма приятели във FACEBOOK (разбира се, че това е първият сайт, който отварям). Виртуално общувам с не повече от 20 от тях. Останалите са хора, преминали през живота ми - бивши съученици, техни приятели, които може би съм виждала (но нали имаме общи другарчета...), напълно непознати, добавени заради някоя от стотиците игри в сайта... С колко от тях общувам навън? С по-малко от половината. На колко от тях мога да разчитам? Колко от тях познавам наистина? Колко от тях бих поздравила на улицата или в метрото? Помня ли рождените им дни, без да се консултирам с така услужливия и всичко-помнещ FACEBOOK? Наистина ли сме приятели? Не ни ли разделят всъщност социалните мрежи, създадени, за да ни свързват? Защо намираме за по-лесно да напишем на стената си, че сме ядосани, да изложим пред десетки хора мислите и чувствата си, вместо просто да поговорим с техния обект? Защо си пращаме виртуални картички за Нова година, Коледа, Великден, рождени дни - защо не изпратим истинска, картонена такава, която да покаже, че не сме чак такива роботизирани интернет-маниаци? Защо със съседката си обменяме по Skype рецепти за баница, сладкиш и домашен сладолед, вместо да обуем чехлите и да се размърдаме до съседния апартамент? Защо сме съгласни децата ни да стоят в някоя от всички социални мрежи и да чатят с хора, които "познават", мислейки си, че са на сигурно място, вместо да ги изгоним да тичат по улицата, да падат, да се сбият и да си скъсат (не дай си, Боже!) блузата, докато се учат да общуват с живи хора? Защо във FACEBOOK се въртят до припадък игри, в които кликаме до припадък, а "милосърдните" им разработчици ни увещават, че 5% от всеки спечелен от тях цент отива за бедните деца в Африка, Афганистан или Зимбабве? Защо моя позната днес ми прати покана да "ям" виртуален сандвич, за да спечели някаква награда, вместо да излезем на кафе? Или така е по-лесно: падат задръжките, няма разстояние, имаме време да премислим думите си, общуването е по-бързо и приятно... А ОБЩУВАМЕ ли всъщност?